[документация]
Тери Игълтън
"Теория на литературата"
1. Възход на английския език и литература
конспект на Глава І от книгата
(27-70 стр.)
Terry Eagleton, Literary Theory ISBN 0-8166-1241-2, England
Тери Игълтън, Теория на литературата, Превод: Румяна Рубенова,
УИ "Св. Климент Охридски" София, 2001 ISBN 954-07-0419-7
(програмното въведение на Тери Игълтън "Що е литература?" е достъпно на страницата
http://litclub.dir.bg/library/kritika/eagleton.htm . Добре е да го прочетете преди да прегледате конспекта.)
[основните теми в разглеждания откъс:]
1. Литературата като книжнина (ХVIII в.) - неокласически идеи за Разум, Природа,
Благоприличие. Обединение на обществото и обединение на книжнината. Ясна
структурираност;
2. Романтизъм - отчуждаване на изкуството от Живота и поява на естетиката. От
книжнина към творчество; Творческото съзнание е неотчужден труд. Символът. Ранен
индустриален капитализъм; Разединение на обществото;
3. Английският език и литература вместо Религията; Опит за спасяване на
разединеното общество.
4. Университетската, феминистичната и империалистичната еманципация - следствие
от повсеместното присъсттвие на обединяващата литература;
5. Критически преглед - (Английската) Литературата прави човека по-добър;
6. Елиът - традицията като обединител;
7. Нова критика;
А. Литературата като книжнина
Игълтън започва своя преглед на английската литература с представата за "книжнина" през ХVIII век в Англия: "литературата" съдържа: философия, история, писма, есета... (27). Видно е, че така определено понятието "литература" е било ценностно обременено, имало е известни стандарти на "изящната литература", които са определяли принадлежността на дадено произведение към литературната традция.
Игълтън определя тези критерии като "определено идеологически" (ценности и "вкусове" на определена социална класа).
За Игълтън всяка литература е идеология "литературата в онзи смисъл на думата, който сме наследили, е вид идеология" (33), но в случая може да забележим неговия опит да оразличи идеологически от "определено идеологически" литератури. Явни от скрити идеологически конструкти.
.....
Литературата и "неокласическите идеи за Разум, Природа, ред и благоприличие" са ключовите понятия, които оформят идеята и стремежа за консолидация на обществения ред. (27) В крайна сметка няма разлика между двете очертани консолидации - на обществото и литературата. Игълътън описва книжното обединение така: това "включва цяла група идеологически институции: периодични издания, кафенета, социални и естетически трактати, проповеди, преводи на класически произведения, ръководства по поведение и етика" - (28). Целият механизъм на литературата бива изведен в социалното поле, Игълтън внимателно избягва други обединяващи похвати, които не са маркирани така видно от социалната си принадлежност: четенето наум, появата на нови литературни явления, индивидуалните предпочитания на писателите към определени сюжети. Последните характеристики са част от историята и традицията, точно както и тези изброени от Игълътън.
Б. Несъществуващото се смята за по-привлекателно от съществуващото
Игълтън започва своето постъпателно историческо изследване чак от романтическия период, защото тогава "започват да се развиват нашите собствени дефиниции за литературата" (28). Първата промяна е, че понятието се стеснява до "творческо писане", "писане с въображение". Този преход от книжнина към творчество е следствие на функцинирането на допълнителните явления, които изброихме по-горе и които Игълтън не споменава. Обаче причината за самата промяна и причината за момента на промяната е обяснен от Игълътън. Той използва като аргумент изменението на икономическата и социалната ситуация в Англия. По-конкретно ранния индустриален капитализъм: битовото фетишизиране на факта или възприемането на човешките отношения като стокова размяна (29). Парадоксално изкуството тъкмо защото се повлиява от социалната среда се отделя от нея - Изкуството се отчуждава от живота; и естетиката се отделя от другите клонове. Част от тези промени на отделяне-повлияване от индустриалния живот е и промяната на думата "поезия", която изменя значението си от "стих" към "човешка съзидателност" (28). Напотив - прозаичен все повече се оближава по значение до сух, скучен, ежедневен (29). Самите жанрове се ориентират по отдалеченост и степен на литературност (в новото значение - "писане с въображение") спрямо социалните взаимоотношения.
В резултат творческото съзнание се представя като неотчужден труд (30). Докато капиталистическият пазар е фрагментарен и механичен, творбата е органична, хармонична, творческа. Тя е дело, което не се отделя от автора, тя не става чужда, защото органичността й е вид взаимодействие с читателите и авторите.На отчуждението творбата противопоставя симбиозата.
Точно в този период се заражда и модерната естетика (31). Това че естетиката се превръща в самоцел (вж. Кант, Хегел, Шилер, Коулридж) е опит да се имитира органичност, самодостатъчнодст. Самата естетика напуска ежедневието, за да очертае своите непреходни и надисторични приниципи и шедьоври. "Естетиката опитва да потисне тези исторически различия", които отделят художествени произведения едно от друго (32). Тя отново се потивопоставя на фрагментарността, предлагайки органично единство между дотогава несъвместими изкуства и творби.
Така литературата, естетиката и изкуството се противопоставят на ранната индустриална епоха като оформят органичен и трансцендентален свят.
Интересно е да се припомни, че измислен означава едновременно "неверен" ("въображаем") и "съчинителски". Т.е. естетиката педлага неверни, но органични и творчески същности на действителните, механични взаимоотношения.
В. Символът като знаменател
Ето защо разпадналото се общество - разрушено в гносеологически смисъл (липса на интереси отвъд емпиризма) и в онтологически смисъл (конкретното и универсалното са разделечени) - се нуждае от Символа (32). Символът е тази същност (тъкмо същност, защото той функционира много по-малко като някакъв наглед, история или знак), която удържа единството на новите продукти (литература, естетика). И ги предпазва от ерозията на обществото.
В крайна сметка е богохулно да се правят дисекции на символа или да бъде анализиран (33). Неговата цялост, а не това, че е многозначен или конвенционален е функционалната му същност.
Г. Английският език вместо религията
Това, което е удържало обществото, идеологическият дискурс на религията, се разпада през края на викторианската епоха... Негов заместител се явява литературата, която по същия убедителен и повсеместен начин овладява полюсите и ги интегрира в единно цяло (34). Чрез своята органичност. (срв.: Джордж Гордън твърди: "Англия е болна и... английската литература трябва да я спаси. След като всички Църкви (по мое мнение) не успяха..." (34)).
За да може да е социален обединител литератуата трябва да е повсеместно достъпна - срв. "Ако откажем на децата на работническата класа дял от нематериалното, от тях ще израстнат мъже и жени, които със заплаха ще поискат дял - от материалното" Джордж Сампсън (36). Идеологията на висшите класи определя новата функция на Литературата: тя трябва да поражда симпатия и дружески чувства сред всички класи (36). С други думи - тя трябва да обединява и да превърне фигуративно и наративно обществото в символ. За тази цел Литературата трябва да се занимава с вечни истини, а не с проблеми на конкретното време (37). В тези случаи нравствеността се превръща не в схема (абстрактни принципи), а в нещо почувствано; - всъщност изживян опит (39). (срв. Ф. Р. Ливис). Защото обединението трябва да не среща граници и в контекстуален, и в исторически план.
Литературата (поради изброените по-горе характеристики) се институционализира (урежда) първо в институтите по механика, работническите колежи и популярните лекции... (38). Чак след това тя поема пътя си към Университета, опитвайки да обхване области извън зададените й чисто обединителско-класови функции.
Д. Жените, английската литература и войната
Същинският възход на английската литература съвпада с допускането на жените в институциите за висше образование и с възхода на империализма в Англия (39-40). Тези събития имат общ знаменател, доколкото са еманципации. Все пак приоритет е английската литература, а не английската литература (40) - този тип национална идентификация е създаване отново на органична цялост. По същия начин и империализма и феминизацията са модернистични еманципации.
Тъй като академичните среди не възприемат сериозно новата филология - тя не създава пречки и не култивира усилия по разбирането - то трябва да настъпи I СВ, за да може еманципацията да премине в окончателна институционализация.
Класическата филология е компрометирана по време на военния конфликт Англия-Германия (I-ва СВ) и става чужда. Затова своята "английска литература" бива наложена вместо нея. Парадоксално мъжественият изказ на войната подпомага женският изказ на английската литература (41). "Истинско наказание е мисълта, че поне донякъде дължим университеткото изучаване на английската литература на едно безсмислено клане." (42)
Литературата отново се явява алтернатива на кошмара на историята.
Е. Новият академизъм
Исторически сведения:
Първите академици, които заемат катедрите в английската литература са "патриции-любители", следващите са "потомците на провинциалната дребна буржоазия" (43).
Разликата между 20-те и 30-те: е разлика в идеологията и социалната принадлежност на преподавателите...
"Английският" (през 30-те) е "единственото изключително облагородяващо занимание, духовната същност на социалната формация." (43)
сп. "Критичен преглед" ("Критично взиране"), което представя новата линия в Английския литературен академизам излиза от 1932 г. нататък. "КП" проявява интерес и вярнност към "нравствеността в обучението по английски" (43).
Основен метод: "дисциплинирано внимание към "думите върху листа"" (44)
**
"Критически преглед" се ангажира с промяна в образованието, надявайки се на неговата преобразуваща сила. На тази илюзия Игълтън възразява, че "образованието е част от обществото, а не разрешение или изход от него;"
1. NB: "кой ще образова образователите?" - Карл Маркс (47)
2. NB: Айън Райт споменава, че хората от Критически преглед сякаш си мислят, "че залезът на Запада може да бъде предотвратен чрез внимателно четене" (47)
Въпреки нелогичните и противоречивите твърдения на "КП", Игълътън заявява: "това течение е проникнало в кръвообръщението на изучаването на "Английския" в Англия" (44). Точно както ние всички сме коперниканци, без да е необходимо да си слагаме табелки.
При "КП" Литературата отново въстава срещу индустриалния труд и масмедиите, които опорочават човешката същност. Литературата напротив прави човек по-добър - по Ливис... (48)
Ала в крайна сметка "Критически прегелед" е "радикален към литературно-академичната институция, и затворен по отношение на народните маси" (49) - тази марксистка теза на Игълтън е основана на принципната борба между класите и същевремнно на желанието за запазване на идентичността... "КП" отстоява своите класови интереси, а не интересите на органичното общество.
Ж. Елиът и традицията
ХVII век започва "разпадане на усета" според Елиът: езикът се противопоставя срещу житейски опит, мисленето се отделя от мирисането (52). Това означава разпадане на колективната вяра и поява на блуждаещ индивидуализъм. От този момент нататък и с появата на Елиът "литературата започва да се съвзема" (52).
За да неутрализира вредата Елиът предлага: Трябва да се жертват личните индивидуалности "в името на един безличен общ ред" (53). Този ред е Традицията.
Традицията има странни способности: новодошлият в Традицията (другите не излизат от нея, а се сместват) трябва през "цялото време да е бил включен в Традицията" (53). Традицията "не може да бъде изненадана", тя е предвидила бъдещите произведения (53).
Не само това. Освен безличният общ ред не е важно и какво означава, значи един текст. Важно е, че той въздейства по много по-физически и несъзнателни пътища. Не рационалистично, а ирационалистично е разбирането на даден текст (54). Индивидуализмът е сведен до неговият ирационален, непредаваем и общоразбираем импулс.
Ето как провалът в историята и историческото може да бъде заменен от архетипната митология, която е органична и повсеместна (55).
1. NB: Езикът на поезията е станал женски заради романтизма, загубил е своята мъжественост (56).
2. NB: Ливис в крайна сметка ще съжалява за изчезващия английски джентълмен; "колелото е направило пълно завъртане" (57). Той се противопоставя на настъпващата нова "кретенизираща литература" (57).
З. Нова критика
1. Практическа критика - за да се усеща тонът и чувствителността на някой конкретен пасаж, не е необходимо познаване на контекста (58).
Животът не е теоретична система, а въпрос на специфична интуиция и винаги могат да се атакуват всякакви чужди концепции. Но Ж. е и абсолютна ценност и може да се използва за разгромяването на "утилитаристи и емпирици, които не виждат по-далече от собствения си нос" (58).
Животът е неуязвим като концепция, ето защо той е част от идеологията на практическата критика.
2. Затвореното четене, постулати: "четете отблизо", "думите върху страницата"... Това е и начало на материализацията на литературната творба (59). Тази материализация е част от процеса, започнал с отделянето на литературата и естетиката.
Нова критика не представлява пълен формализъм, защото включва в себе си емпиризма - "стихотворението по някакъв начин "включва" действителността в себе си" (62). Това е причината да е възможно затвореното четене; в крайна сметка това е причината то да се провали.
Нова критика скъсва с традицията "Ричардс":
# Ричардс: стихотворението отразява психологическите процеси при поета - Цялата литература се свежда до скрита форма на автобиография (63). Поетът е този, който ни се явява чрез творбата.
(Тук Игълтън задава един от най-важните въпроси тази първа глава: "Винаги ли писателите владеят напълно дискурса, който искат да изразят?")
# Нова критика: стихотворението се превръща в пространственаn фигура, а не във времеви процес (63), който не може да бъде откъснат от историята. Тъкмо обратното: стихотворението трябва да бъде изтръгнато от крушението на историята... (64). Така текстът от прозирна тъкан (през която виждаме автор) става фетиш.
Защо се справя Нова критика?
1. Техницизарана е както и самото общество, срещу което се бори.
2. Удобен педагогически метод.
3. Рецепта за политическа инертност (безразличие в противоположностите). (65)
И. Заключение
В заключение Игълтън твърди, че всяка школа приема определен жанр за основа на своята парадигма (66). В Нова критика това е поезията, но дори и там има твърде малко интерес към "това какво всъщност казват литературните творби" (66).
За разлика от Нова критика, Емпсън (хем във, хем извън школата) се опира на съзнателното намерение на автора, "което авторът може би е искал да каже" (връзка с Хусерл? - 69 стр.). Основанията на Емпсън са, че всеки може да бъде разумно перифразиран.
Вместо "парадоксите" и "двойнствеността" на Нова критика, Емпсън предлага "двусмислиците" - вместо цялостта, той предлага многопосочното...
Това е и началото на спора между структуралистите и постструктуралистите.