Обединението на Декарт: утре Настоящата монография е част от забележителната серия на академичното издателство "Клувер" и е критично разширение на докторската теза (защитена още през 1994) на Едуард Слоуик, един от младите специалисти по философия и история на науката, както и преподавател по философия на Новото време. Монографията е изградена върху фундаменталното противопоставяне, разделило Модерността на две: Исак Нютон срещу Рене Декарт. По-конкретно тя е върху физиката на Декарт и Нютоновата аргументация срещу картезианското времепространство (вж. Нютон - De gravitatione et aequipondio fluidorum). Противопоставянето на тези два мирогледа е първичният спор в модерната физика и той очертава двете несводими лица на Модерността - абсолютното и относителното. Именно в това разделение се намират много от въпросите, отговорите и корените на епохата. Въпреки че в основата на книгата е тъкмо това противопоставяне, тя не е толкова интересна с анализа си, а с факта, че за първи път в обширната тълкувателна традиция върху Декарт е направен опит за единна картезианска теория на пространството, материята и движението. За първи път от 1650 година, при това от гледище на съвременната физика. Макар и изключително новаторско, това може би не е толкова неочаквано, защото Слоуик се вписва в модерната през последните 10 години тенденция за осъвременяване и съживяване на Декартовата наука (вж. Dennis Des Chene, Daniel Garber, Stephen Gaukroger, Alan Gabbey...). Проблемът в картезианската физика не е само в революционната идея за относителност, отхвърлена от Исак Нютон ("картезианското движение не е движение"). Проблемът е в едновременното съществуване на "относителността в движението на телата" (където движение и покой са релативизирани и неразличими) и "нерелативните Декартови закони на природата" (които различават и противопоставят движението на покоя; и дори впоследствие са възприети частично от Исак Нютон). Именно обединението на двете положения в единна теория е централната фабулна линия за Слоуик. До този момент това обединение не е било постигнато. След тази прецизна научна разработка то изглежда постижимо. За да стигне до съгласуването, Слоуик преминава през три основни области: дебата за абсолютното и релативното времепространство (7-43 с.); анализ на самата картезианска физика (43-135 с.); конструиране на "новото" Декартово времепространство (135-227 с.). В първата част е разгледан централният физически дебат на Новото време и започва издирването на базова геометрична структура за Декартовата система ("background geometrical structure", 2 с.). Във втората част са систематизирани картезианските понятия: сила, движение, материя, субстанция, пълнота... В третата част са анализирани възможните отправни (референциални) системи и са представени два модела: на "нефиксирана" и на "фиксирана" референциална система. В заключение Слоуик формулира алтернативна релативистка теория, снема противоречията между "законите на природата" и "правилата за движение на телата" и преобръща стандартното тълкуване, като приема за основа динамиката, а не кинематиката... Това, което предстои след книгата на Слоуик (и което не е могло да намери място в нея), е второто обединение на Рене Декарт. Ако първото създава една съгласувана физическа теория, то второто ще съгласува "новата" картезианска физика и "старата" картезианска метафизика. Това от своя страна неизбежно ще събуди интерес към новата модерност. И се очаква утре. Васил Видински Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина

Хетерология Edward Slowik. Cartesian Spacetime: Descartes' Physics and the Relational Theory of Space and Motion. International Archives of the History of Ideas, volume 181. Dordrecht, Kluwer, 2002